дълго време не виждах
лицето си
то често забравяше
да ме погледне
и да разпознае очертанията
контурите по които е било
моделирано изваяно
под зоркия поглед
на природата
това лице
губещо понякога
своето предназначение
е моето

временни лица

колко много познати лица
разпознаваме се
всеки със своето изражение
под което усмивката, погледът и сенките под очите
говорят
за невзети разстояние, междуточия, близост на усещания, заблуди, докосвания в правилни моменти
за малкия човек на ъгъла
който стои и отброява минутите и секундите
в които ще се срещнем отново

от памтивека все един и същи
жени и мъже
родилки и смъртници
светци и грешници

няма ли някой
най-накрая да разбере
че разликата между тях
създава конфликт на интереси

такава проклетия като моята
забрави че произлезе от хаоса

събуждам се на улицата
без спомени и без пътеки

обръщам гръб на сянката си
тя се засяга и ми протяга крак

между филмите
има паузи
дълги, къси,
а понякога мигновени
премигнвам - няма те
премигвам - ти си тук
бързам през кадрите за среща
с няколко отшелника
избягали от филмите

ГОСПОД Е ПУШАЧ НА ПУРИ

Господ е пушач на пури,
виждам сивите му облаци,
знам, че пуши дори нощем
като мен, скъпа моя.

А ти пушиш само “Житан",
виждам сините ти извивки,
които понякога ме просълзяват,
ти си господарят ми след Господ.

Господ е пушач на пури
и точно той ми каза,
че димът отвежда в Рая
и аз го знам, скъпа моя.

А ти пушиш само “Житан"
и без тях си нещастна.
Отвори очи на лунната ми светлина
за любовта на Господ.

Господ е пушач на пури.
Близо съм до теб, далеч от него,
искам те за цял живот
разбери ме, скъпа моя.

А ти пушиш само “Житан".
И искам да видя последната
да гори в дъното на очите ми.
Обичай ме в името на Господа.

Господ е пушач на пури.
Близо съм до теб, далеч от него,
искам те за цял живот
разбери ме, скъпа моя.

А ти пушиш само “Житан"
И искам да видя последната
да гори в дъното на очите ми.
Обичай ме в името на Господа.


Серж Генсбург

5 години графити върху къщата на Серж Генсбург в Париж

Serge Gainsbourg - animation des graffitis sur 5 ans du mur rue de Verneuil from Arnaud Jourdain on Vimeo.

Street art project released!

http://edno.bg/razni/street-art-v-mladost-1














Стрийт-арт проекта най-накрая приключи. Облагородихме една детска кухня в Младост 1 близо до метро станцията. Художниците са Бозко и Дмитрий Ягодин. Благодарим на общината в Младост, че ни даде зелена светлина за случването на проекта.
Imagination colourful hair!

по пътя към междуточието

когато отраженията преобладават
и теб те няма, няма и как да те има
чисто и просто въображение, това е
което понякога спира устрема към реалността
и все пак се радвам, че мога да прозря
чистите ти дрехи, бронзовите ти клепачи
с които вечер спираш минувачите
за да им разказваш за себе си
и как си била истинска мъгла навремето
когато си бягала от час и си сънувала
истински премеждия по пътя към невидимата цел

Око

Окото зад миглите е малък свят
то се върти на своята ос
във всички посоки знае пътеки
води понякога към себе си
а понякога води навън към своя сезон
аз се вглеждам в островите на зениците
където корабокруширали са
всички любовници на неговите вълни
окото зад миглите е малък океан

Чаша с ром

концентриран
като чашата с ром
в ръката си
и като цигарата
въртяща се
между показалеца
и средния пръст
си мисля как времето
е улично куче,
но как все така млад
е онзи зов за бягство
към свободата на плътта,
към голото небе
и девствените облаци
облизвайки се с надежда
да преобърна вътрешностите
на външния си облик
и да разсъблека
суетния призрак
на неблагородното съзнание,
аз се изненадвам
от вида на самотните ледчета
в своята чаша

influening each other

- препоръчваме горещо употребата
на жизнеутвърждаващи средства, не давайте
живот на канализацията, тя ще отнеме вашето въздействие
върху околната среда на другите, върху другарите по съдба
и върху правилно взетото решение
молете се, че е криза, можеше да нямаме достъп един до друг
а това би значело срутване на високите кули
падане и загниване на всичките ни плодове

ехнатон

гледаха
виждаха
не чуваха себе си
за какво иде реч
чие име е запазено в номенклатурния кладенец
въвлечено е в дълбоките води на кризисна сексуалност
потъвало е в дрехите си от срам от докосване от досег
с нещо недостъпно
и непремерено

остатъчна сконфузност залива лицата им
бегла руменина нашарила е бузите
бягат и не виждат ръцете си
докосват своите устни без да говорят

не виждаха и не чуваха
той беше потънал цял в небосклона беше заварил пролетните
птици и пясъчни ивица
как играеха само под сянката заедно
с една голяма птица вечерница

щастието им се усмихна
те запазиха цели вярата към непристъпното
не нарушиха мълчанието с някоя нескопена петниста реч

въведението в другия винаги е форма на безмълвие

родословното дърво на дон кихот

жилото на падналия ангел е кръстоносен меч - като вятър
на улицата изслушаващ напуканите устни на онези,
които не са за този свят, които са облечени в сиви мантии,
с проскубани бради и окъсани чанти пълни с прази бутилки
и рецепти за здрави кости редят рими за научно доказана болка
и за смях, който лето заедно с тях, от седмите етажи -
с разперени ръце и разкъсани дробове
забиват език в спринцовките и в дупките на минувачите говорят
с неподозирано слово извлечено от стъпканите тротоари, намират подслон
в паркове и мазета, във влагалищата на самия град, в пепелта на огнищата
впримчват въжета около сънната артерия на балкони с падащи цветя,
около жени с гърди вперени в небето, около децата, с които вярват искрено в Бога
като опушени сърца
понякога туптят с радостта на цъфнал пролетен храст
и не викат за помощ, твърде патетично е за тяхната природа, а щастието им -
целофанено единство между смъртта и живота,
те ще пробягат последната права без да пускат аларма пред витрините
на небесата, като захвърлени камъни, като падащи предмети , обречени да пътуват вечно към свят без зависимости на материята
и
без предели - те не са за този свят,
твърде тесен и твърде малко са неговите бляскави победи
над гробища и над канавките, над тела и болници,
над скокове в непознатото, над религиите и над
самият живот, те предпочитат в самотата
да останат в единение
блажени като Дон Кихот - вторачени в огледалата
на преминаващи автомобили

есен

Когато вечерта е освободила ръцете си, а лодките спуснати са като балони пълни с хелий към прозрачното небе и когато песента носеща се от далече приспива котвите на хиляди дървета, ти разплиташ сам възела на своя път. Един по един уличните фарове гаснат, стопявайки пламъка на мачтите вперени в нощния бряг, а малките улички се понасят към покрайнините на града, там където слепите вълни са в очакване на своя изгрев.

Един мъж гледа с нескрита тъга звездите, които не е успял да разомагьоса, техният блясък остава скрит и входа към тях неразрешена загадка.

Времето в края на есента е ефирен полъх на северен вятър. То носи цикличността на заключена в непознатото цел, дърпаща въжетата на преходни дни и желания, тя е винаги припознавана в собствените ни пясъчни цели, но никой не знае със сигурност дали вярва в непорочната й правота.

Устните ухаят на вино. Извивките в техния край са знаци, водещи към сезоните през които тя преминава, за да изпълни вярата във вечното завръщане на пролетта.

ще има ден и това ще се случи

ще се съвземем след залез слънце
ти грееш като престилката на баба си
която бършеше жълтите лъчи от стаите на прозореца
гледаш през мен като без глава
очите ти са тъмни магистрали
носът ти вдишва благоуханията на цветовете
прашец по ръкавите на поляната
ще порастнем когато потопът ни залее
и ще се разтворим като мед по езика
говориш без да мълчиш
в нямото единство на живота
се влиза през задната врата
тя е отворена отгоре надолу

жан-мишел баския (1960 - 1988)

рима дъм да да рима

а ти си просто небосклона между твоите крака
спускам се, там видях отиваше влак с небе
носеше, трака-трак, без гари със звезди наугасени
през прозорци облаци и грим, релсите закичени
на твоя сутиен, тунел си била, моя път, аз съм машинист
дребен глист, в теб, без зодия прежда и без церемонии,
виждам се пътник с твой билет, герлянд от непослушни намеренията
превзет, от трети неосъзнати сили проклет, заченал правила
отчети и човешкото устройство боли от небесни данъчни игри
можеше и да бъде другояче и да не треперим с бодли
но не и да бъде по-добре, нека да сме смели, бъди
изгрявай в зори, да мятаме опашките диви, да не бъдем свенливи
коне, с загубени юзди въведи твоя дим
в комина на нашата свята пещ, не съм ти вещ
нито материалист голям, отчаян възгордян
молив на небесния лист пише, че летиш и изтриваш ноти бездомни
но няма да слушаме тая музика която не си
и теб те нарани, написа под очите ти валят сини кръгове
на този поел пантите си век към прозаичен и глупав мотел
на тялото взел най-ненужното, в градината на теб и мен
ще поникне плевел на хорска сянка, въведи се в ред,
приятелю приятелко, ти как си мислиш, че без крака ще тъпчем плътта
сякаш сме на бал без маски и по бански ще коронясаме
своя хуй, свойта путка, във велур ще опаковаме, во веки веков,
да чуем как говорят сами птиците, отпътували на юг,
те са тук, нашите сърца са се излюпили напук на есента
дам дарарара дам, дам дарарара дам

на север remix

облачният простор с дупките в нея, хм, правилният избор е да вляза в тях, с него липсва смисъл на кръпките по тялото й, по падащите завеси на този простор с нейни дрехи, искам да се устремя към нейните бедра, изгубеното щастие на хората да намеря там, ха ха, и да поплача за всяка една разливаща се отгоре ми вълна, после, в задния двор на брега сълзливите мелодрами ще изиграят постановка вместо теб, а после ще заспя на пясъчната ивица безкрайна и ще покрия с пухкав мъх кожата й, за да взема правилният избор, както вече казах

счупената чаша на съседната маса звъни, обаждат се: полковникът и неговата жена, рибарят и неговата риба, водолазът и неговия костюм

седим в притъмнелите зеници, в раковините на нощта; смачкани от вятъра пеперуди се крият в тревата, а после летят хаотично със соления вятър

лютивият вкус по езика на утрото прибира обратно в сърцето самотата на клоните над нас, зова на утрешния ден за майчиното мляко, безполезните болки в корема са били игра на голата сянка

Good news! A book is cumming!

http://kulturni-novini.info/news.php?page=news_show&nid=8334&sid=21

между зелените хълмове: песен

между зелените хълмове
ръце и гърди на любеща майка
спускат полегати форми отгоре ми,
цветя и пъпна връв
и мъгливи пердета от корени
в пръстта
където се случваме
в пръстта
където е животът

вятърът ме посреща с любовта
на езика на птиците
разказва за свят без думи
в мълчание на нощта
разкрива огнище

това е песен, признавам си, щом я чуя
откровената до болка падаща звезда
искам себе си да споделя,
да разтворя магически тялото
със всичките милиарди клетки и галактики
в целостта
за да говоря
със светулките
за да говоря
с малките деца

save now

прегръщаш стари облаци, отшелнико. забързан за надвечерна среща на свещи и мълчание. роптаеш срещу конете, които те теглят в две различни посоки. правиш салта и се хвърляш в реки безгласни, никому ненужни, пресъхнали реки. ограбен от собствената си ръка.

Пиер Бонар (1867 – 1947)

Безделие

ти сама ухаеш на изсъхващи листа/слама

ще стопя олово в прекрасните ти зеници, болежко моя и ще измия бялото с пустинен цвят. ти си недоносен спомен, забременял с чужди цветя, нямаш градина. бих могъл да изровя малко пръст и да те нахраня, но ти вече си повърнала в преспите на собствените си изнемогвания. не мога да ти помогна, защото ти не можеш да смириш бесовете си жалки, глупави и неадекватни слова, насочени безцелно и формулирани правоъгълно, сякаш за да се правиш на интересна жена. о, скакалец в нощта, пеещ симфонията на изгубено сърце, неизпълнено с пясък от собствен бряг. ти си неотшумяла зора и няма да разбереш защо корените прояждат основите на къщата без покрив останала. обичаш звездите, затова сигурно бълнуваш техния блясък. само ако можех да видя съня ти рано сутрин, бих въвлякъл в изкушение сухите кори на твоята страст.

seesuns

завесите се вдигат. на сцената завит с одеало и по пижама стои нашият герой.не го познаваме и не знаем името му. -тооопло е, грачи той с пресипнал глас.-тооопло е!. завалява сняг, затрупва го и той едва не умира. хленчи, понеже не е умрял. намират го с отворени очи втренчен в замръзналите си пръсти. после сезоните се сменят. цветовете стават летни. нашият герой е гол: - гол съм..., подевма да каже нещо, задухва вятър и го понася. покриват го листа. той изглежда изнемогва, защото е хванал торби под очите. - имаш ли кафе? - пита с още по пресипнал глас. - кафеее? никой не му отговаря. завалява дъжд. потичат реки. той е в лодка. носи се към бряг осеян с пеликани, чавки, фламинга и всякакви пъстрокрили птици. те го посрещат, полагат го в добре затоплено гнездо и го хранят. всяка с каквото намери. какавиди, щурци, бръмари, жаби, паяци. нашият герой е напълно здрав. лежи гол в топлото гнездо, наблюдава с възхищение перестите облаци и синьото небе, дъвчейки сочен червей.
- какво прекрасно време! - казва с благоволение и омекнал глас. завесите се спускат.

плетеница от думи

всичките очи са свалени от завесите, и зелени и сиви и игриви, пепеливи, чудесни очи. гледам ги и около зеници чертая кръгове през масата където ръцете танцуват валс, а пръсите вече пристъпват към периферията. ти донеси чиниите, за да се насладим на храната така както никога не сме го правили. езиците ни ще се гмурнат от радост в топлите блюда, а ние ще се смеем безезични и ако зъбите ни старчески решат да изпопадат тогава гледай какъв кеф. все едно си на фестивал с много герлянди окачен и пееш песен за момичето, което обичаш.
всичките очи са закачени на простора, съхнат. и бялото бельо в тях се вижда, чисто като небето през юли. усмихват се без облаци и хващат пътя натам накъдето са тръгнали. ние тръгваме с тях, за да купонясваме и крещим на воля. ще бъдем вечни в ирисите на синеокото пространство окъпано в малки зелени простори и ще съблюдаваме оная ми ти жълта светлина, която е пътувала от слънцето до нас 8 минути.

parole

хаотично безпричинен вървя, щото искат да ме обесят. разположили са кладите на един, два, три, четири, пет, не мога да броя метра. свалили са си качулките и ме гледат с дебелооките си очи, за да се почувствам нищожен. кой съм аз, че да им преча? защо ще се съпротивлявам, изглеждат свестни хора. облечени са добре.
изведнъж се събуждам с ясното усещане, че някой ми е мислил доброто.

open-minded

Оня ден си направил харакири, но понеже се втвърдил от удоволствие не успял да забие ножа надълбоко и само леко настръхнал. Легнал на мократа трева и се позамислил, че може да е изгубил всякаква надежда за пробив в тялото си.
- Трябва ми меч, рекъл си. При това голям. Ще се хвана на работа и ще спечеля пари за меч, с който да си отрежа тъпата глава.
Щом главата му чула това се разтроила, че се търкулнала по калната алея чак до началото на парка където продавали билети на хората, които искали да бетонират лицата си и да потънат в мозъчна анорексия.

правилно ли е да си адекватен в ситуации, които не намират своя смисъл завършен и недоспал като че ли са пренесени от друго обяснимо логически място? и все пак струва ми се че не се намирам тук, защото иначе щях да разбера предметите и да ги назова.